I. АГРЕСИЯТА В УЧИЛИЩЕ

Все по-често агресията в училище е обществена тема номер едно, но тя се коментира предимно назидателно и тенденциозно при появата на проблем. Тази дискусия трябва да бъде първо на ниво принципи и ценности и едва след това на ниво мерки и процедури.

1. Агресията и мястото на училището в живота на децата.

Училището е арена на взаимоотношенията между учениците. На тази арена те се учат как се постъпва в живота, кое е приемливо и кое не. Затова не можем да ограничаваме отговорността на училището до обсега на заснетото с камерите или до оградата на училищния двор. Възрастният в ролята си на значим друг, на който може да се довери е безценен за детето, попаднало в проблемна ситуация. Затова важните въпроси са дали възрастните са готови да придружават децата в израстването, дали имат позиция за възпитанието им и как ги учат да се самоконтролират.

2. Дефинирането и реакциите на агресията.

Все още всяка негативна проява се етикира като „агресия“. Не се прави разлика между агресия, тормоз и инцидент. Няма и разбиране за това, че агресивното поведение е част от функционирането на всеки човек и в този смисъл не може да го победим окончателно, както често се говори. Не се прави разлика между ПО за ПО професионална общност за приобщаващо образование агресивно и хиперактивно дете. Не се търсят причините за агресията. А изясняването на състоянието и причините са ключът към намиране на решение. Наказанието се възприема като изпитано средство от възрастните, но то носи след себе си редица негативни последствия. Учителите обикновено не са готови да наблюдават и анализират всяко поведение. Те често казват „не съм психолог“, „не съм учил за това“, „няма утвърдени практики, от които да извлечем алтернатива на наказанието“. Всяка промяна, независимо дали в нагласите, подходите или действията, отнема време, усилия и ресурс, но не бива да продължаваме да пребиваваме в удобно безсилие. Не можем да говорим за приобщаване и в същото време да говорим за санкции, това е законодателна безпомощност. Осъзнаваме ли моралния избор, който правим, вземайки решение да наказваме дете, което всъщност има нужда от помощ? Дори в самата Наредба за приобщаващо образование проблемното поведение се разглежда като отделна проява, на която да се отговори реактивно. Изначално липсва разбирането, че проблемното поведение е съпътствано често от душевни страдания. Те могат да бъдат отработени само чрез създаване на доверена връзка, в която страданието да бъде назовано. Трябва да се обърне внимание на чл. 41 от Наредбата, където мерките за преодоляване на проблемно поведение при децата са неадекватно градирани. Ако философията е в превенцията, не може мерките по превенция да се явяват след редица предшестващи санкциониращи мерки. Наказанието е реакция на даден инцидент, чието възпиращо въздействие е краткосрочно и унизително за личността. Идентифицирането на проблема, изследването на причините за него, разбирането, "влизането в обувките" на "проблемното" дете и последващата подкрепа изследват симптомите, помагат на детето и го насърчават да търси други начини за реакция на своя вътрешен и външен дискомфорт. Този подход създава условия "проблемното" дете да бъде привлечено като партньор в решаването на проблема, а не като обект на наказание и съхранява неговото достойнство. Алтернативата на наказанието е да помагаш. И въпросът за нас е не дали, а как.

3. Различните агресори.

В Наредбата за приобщаващо образование се говори само за агресия между деца. Има много случаи на агресия между учители и деца, в които агресорът е различен. Тези случаи не се документират и за тях не се води статистика. Част от превенцията трябва да бъде разбирането, че възрастният със своето поведение е отговорен за моделите, които възпитава. Не може да изискваме от децата да притежават добродетели, които самите ние не демонстрираме спрямо тях и в тяхно присъствие. Под проява на агресия следва да се разбира всяка агресивна проява между които и да е субекти в училищна среда. Механизмът за противодействие на училищния тормоз между децата и учениците в училище изключва, че възрастният може да тормози дете. Този момент остава неясен и не може да се докаже. Няма надеждни оповестени данни за училищната агресия. Без данни не е възможно да се планира превенция. Затова нашата общност предлага като първа стъпка да започнат да се събират данни за агресивните прояви, за да може да се направи задълбочен анализ. Опазването на емоционалното здраве на децата трябва да се смята за неизменна част от държавната политика за образование и здравеопазване, както и да се провеждат целенасочени планови действия за осъзнатото му осигуряване от родители, училище, институции и общество.

4. Необходимите специалисти.

Нужни са повече специалисти!. Но това не означава само ресурс за наемане на специалисти. По-важно е да има достатъчно на брой подготвени специалисти. По мнение на работещите в системата нито броят им, нито подготовката им са достатъчни. Необходима е държавна стратегия за това как и какви специалисти създаваме. Освен специалистите, е важно да включим учителите, непедагогическия персонал и родителите. Учителят е този, които управлява отношенията в класа, но той трябва да е обучен за това. Една от причините учителите да не търсят своевременно психолог е, че те не разпознават динамиката на ПО за ПО професионална общност за приобщаващо образование взаимоотношенията в класа. Приоритетният фокус на училището върху академичните постижения неглижира изграждането на социални умения в учениците, което да им позволи да се превърнат в емоционално пълноценни хора с овладени реакции. Не може за решаване на агресивните прояви да се разчита само на психолога, педагогическия съветник и ресурсния учител. Към страдащото „дете“ всеки в училище има ангажимент, включително и непедагогическият персонал. Психологът сам по себе си не може да бъде отговорен нито за превенцията, нито за интервенцията на дадено агресивно поведение. Той може да бъде инициатор и да предложи специфичните си знания и опит, но не може да бъде сам в процеса. Тук е мястото да кажем отново, че възлагайки толкова отговорности на учителя е важно да имаме разработени политики не само за неговата квалификация и професионално развитие, но и за неговата емоционална подкрепа. Само подкрепеният учител може емоционално да подкрепя децата. Колкото и специалисти да имаме, ако директорът не поеме инициативата за въвеждане и прилагане на промените, те няма да се осъществят.

5. Включването и ролята на децата(учениците)

Един от най-мощните педагогически похвати за създаване на позитивна среда е въвличането и овластяването на децата по отношение на средата, която обитават. Заслужава си да чуем техните мнения и разкази за това как усещат атмосферата в училище и да се замислим над предложенията, които дават. Заслужава си да предоставим повече възможности и отговорности на децата да организират пространството, което обитават. Но ние трябва да мислим как придружаваме децата без да контролираме, как възрастният овладява провокацията на децата. Те имат възможност да участват, ако са готови да носят отговорност. Само така ги учим осъзнато да предвиждат последиците от своите действия.

6. Включването и ролята на родителите.

Смятам, че всяко училище трябва да бъде насърчено да има работеща политика на приобщаване на родителите към своите ценностите и визия. Родителите биха се превърнали от опоненти в партньори на учителите и училищното ръководство само когато са разбрали и приели предварително ПО за ПО професионална общност за приобщаващо образование правилата за това какво е приемливо и какво не както от страна на децата, така и от страна на самите родители.

7. Ролята на институциите.

Искам да обърна внимание, че без междуинституционално взаимодействие трудно ще се синхронизират усилията в полза на детето. Приветствам МОН, ДАЗД и МТСП координирано да прилагат Държавния образователен стандарт за приобщаващо образование. Само така бихме постигнали пълноценна грижа за децата и учениците.

ИЗВОД: Създаването на активно гражданско общество минава през формирането на личности чрез подкрепата на способностите на всеки индивид и зачитането на неговото достойнство и свобода на изява. *Професионалната Общност за приобщаващо образование е учредена на 10 февруари 2017 г. Замислена като неформално обединение на професионалисти в сферата на приобщаващото образование, организацията наброява над 40 членове – директори, учители, ресурсни учители, психолози, университетски преподаватели и училищни медиатори. Основен документ на Общността е нейният Манифест, който синтезирано излага целите и принципите ѝ на работа. Център за приобщаващо образование има координационна функция и подпомага логистично дейностите на Общността.

Учителите и училищните психолози са категорични в твърдението, че по-разпространена в училищната среда е вербалната агресия, която те трудно могат да изолират, а физическите прояви най-често се изразяват в блъскане и побутване. Наблюдават се най-вече закачки и взаимно дразнене между учениците, които често преминават без да преминат в конфликт, и децата отново стават приятели. Значителна част от учителите и училищните психолози считат, че авторитетът на семейството е занижен. Има много неграмотни родители сред малцинствата, с груб речник, който децата пренасят в училище. Част от педагозите споделят, че родителите на много от децата работят извън страната поради липса на препитание в населеното място и околността. В тези случаи грижите за децата са поверени на близки, което дава отражение върху начина на възпитание и поведението им

АГРЕСИЯТА винаги е плод на определени мотиви. Те подбуждат към дейности за задоволяване на различни потребности. В наши дни за много голяма част от учениците се наблюдава рязко намаляване на потребности от знания, наука, изкуство от една страна и от друга рязко нарастване от други потребности, които в повечето случаи определяме като демонстриране на всепозволеност, включително и като агресия. Става пределно ясно, че съществува висока взаимна зависимост между активното участие на ученика в учебния процес и неговата дисциплина. Има обаче и други причини, когато добри ученици, дори отличници проявяват агресивно поведение. При тях причините обикновено са свързани с индивидуални психофизиологически и характерни особености на ученика, което изисква компетентната. Всеки ден в училище има случаи на агресия, независимо дали тя ще се изразява в размяната на груби думи или ще се стигне до сбиване. И това вече не ни прави толкова голямо впечатление. Недобрата семейна среда, липсата на дисциплина в училище, материалните различия между децата, както и компютърните игри и филмите с насилие са сред основните причини, смятат родители и ученици.

23% децата на възраст между 7 и 14 години са редовно тормозени, 8% от учениците са тероризирани всеки ден или няколко пъти седмично, а 7% поне веднъж в седмицата. При близо 70% от жертвите малтретирането е ставало в класната стая, показват данните за 2007 година. Най-често са случаите на обиди 75%. Над 70% от обектите на насилие обаче са и директно удряни и бити. Най-често в ролята на агресори влизат физически по-силни момчета около 63%, докато момичетата са само 13%. Като причина за насилието сред децата родителите посочват и компютърните игри, в които има агресия, както и медиите, които показват насилие. Според анкетираните насилието в класната стая е високо. Всеки ден в училище има случаи на агресия, независимо дали тя ще се изразява в размяната на груби думи или ще се стигне до сбиване. В последните няколко години станахме свидетели и на по-драстични случаи на агресия сред учениците, при които се стигна дори до трагичен финал . Между страха и агресията съществува пряка връзка. Най-често хората са агресивни, защото се страхуват от нещо. След като осъзнаем страховете си, идва ред на самооценката. Тя трябва да бъде реална, базирана на нашите възможности и желания. По методиката на Джон Кехоу следващата стъпка е да заменим собствените си негативни убеждения от миналото с нови позитивни. Променили всичко това или направили поне опит, можем вече да си определим целите, насочени в позитивна посока. Трябва да направим така, че когато ние печелим, да печелят и всички останали. Ако сме минали всички тези стъпки, то тогава няма да има страх, няма да има и агресия. Ще има реална самооценка, ще сме си поставили позитивни цели и ще имаме прекрасни взаимоотношения с хората. Напоследък много се говори за агресията и насилието в училище. Примерите на агресивно поведение не са малко и те веднага се отразяват в публичното пространство. Изводите от това веднага се свързват с работата на училището, съответно с работата на учителите. Много рядко обаче в медиите се съдържа истината за причините, довели до това състояние. А истината е, че училището не може да бъде оазис сред едно общество, което губи себе си чрез изключителната материализация, комерсиализация и тотална промяна на ценностна система повече от 15 години.

Училището е микромодел на обществото. А децата определено не се нуждаят само от това да им се предаде урок, пък дори и най-качественият и с най-осъвременения подход на преподаване. Детето, ученикът е личност, но не само в училище, а и в семейството. Дали го признаваме? Дали поставяме личността му в центъра на отношенията си? Много хора като първа реакция определят училището като виновник за това, което се случва с децата. Задават въпроси какво прави учителят, какво прави директорът! Вероятно имат известно основание. Но не мисля, че са напълно прави. Аз бих попитала, а къде са родителите? И къде е обществеността? Те не съществуват само за да кажат, че учителите не са си свършили работата. Всички ние, сме част от това, което се случва и носим и вината, и отговорността за него. Агресията не съществува само в училище - в часа или в междучасията. Тя е и в училищния двор, и на улицата, и в дискотеката, и в киното, и на концерта. Няма свободно място от агресия. За съжаление, и от насилието. В същото време има свръх свобода, която ние дадохме на децата и с това ги научихме, че могат да имат права, но да не се съобразяват със задължения. Всъщност, те повтарят моделите на поведение на много възрастни. Морализаторството като метод за възпитание е по - скоро антитеза, отколкото положително явление в съвременната педагогика. Но докато само говорим какво ще направим, случаите на агресия и насилие растат с геометрична прогресия. Трябва да преосмислим философията на взаимоотношенията училище - семейство, да съберем на едно място интересите на детето като субект в тези отношения, да сведем педагогическата интервенция до общуване с детето - партньор и с родителя - съмишленик, да определим с помощта на психолози личностните характеристики и възможности за развитие на детето и да работим за неговото изграждане. Иначе прекрасният математик може да не се развие поради недооценяване или унищожаване на таланта му, поради агресията на съучениците или още по-лошо -поради насилие, упражнено от някого - може и извън училище. Часът в училище е час по възпитание, общуването в семейството е също възпитание. Всяка секунда в училище е влияние, всяка секунда вкъщи е моделиране на поведение.

Тормоз в училище

Най-общо казано агресията е поведение, което води до посегателство върху личността на другия. Тормоз е всяка форма на агресия, която е системна и повтаряща се във времето. Тормозът цели доминиране над другия и подронване на самочувствието и свободната му воля. Агресията и тормозът може да се изразяват чрез физически и/ или психологически въздействия. През последното десетилетие насилието сред тийнейджърите се е увеличило двадесет пъти. Всяко второ дете на възраст между десет и шестнадесет години е преживяло по един или друг начин акт на насилие. Всяко пето насилствено криминално деяние се извършва от деца или с участие на деца. Все по- често децата извършват престъпления (Стаматов, 2008). Всяка година криминалната статистика, проучванията на общественото мнение и научните изследвания констатират нарастване броя на „жертвите” и „насилниците” сред тийнейджъри.

Безспорно ролята на семейството е най-важна. Но родителите не са и не би трябвало да са специалисти! В образователната ни система работят специалисти, които биха могли да въздействат там, където очевидно родителите не са успели да се справят. Децата учат поведения, копирайки ги от възрастните. В семействата често агресията е начин на реагиране. Медиите и интернет, а дори и детските предавания все по-често толерират агресията. На детските площадки децата също са свидетели на агресия и тормоз. Следователно, има много деца, които нямат правилния модел на поведение в конфликтни ситуации. И тук е ролята на институциите, училищните психолози и педагозите, които следва да „покажат“ и научат децата на този модел.

Агресивното поведение е модел на поведение и справяне в трудни ситуации, който децата научават в процеса на израстване. От друга страна е бягство от проблемите, изкуствено усещане за доминиране над другите и ситуацията. Защо децата и тийнейджърите избират този деструктивен модел на поведение? Рядко си задаваме този въпрос. Старите възпитателни методи осъждат такъв тип поведение, учениците биват наказвани, порицавани, „етикетирани”- форма на агресия от образователната институция към провинилото се дете, с което „порочният кръг се затваря” и излизането от него става почти невъзможно. На насилието се отвръща с насилие. Такъв тип възпитателни методи рядко имат успех, известно време детето може да е примерно, но скоро агресията пак ескалира, дори е по-силна и разрушителна. Очакваме от детето да коригира и поправи поведението си, но не му показваме как. Основна роля на образованието е да зададе достатъчно добри модели на поведение, умения за справяне с житейски ситуации, да научи младите хора как да живеят съобразно другите хора, спазвайки етичните и морални норми на обществото ни. Агресията може да се ограничи не чрез наказания и санкция, а чрез научаване още от най-ранна детска възраст на детето да осъзнава своите действия, желания и постъпки, да ги контролира, да се учи как да разбира ближния, как се правят компромиси, как се общува и как се разрешават конфликти.

В градивната си същност агресията е инстинкт за самосъхранение и развитие. Поради редица личностни, семейни, социални, физиологични и ред други причини тази градивна агресия може да прерасне в деструктивна.

Всеки един случай на агресивно поведение е индивидуален, но най-честите причини се коренят в: незадоволени потребности от обич, сигурност; страхове с различен характер; тревожност; търсене на внимание, уважение, социален статус; липса на социален опит. Учителят е този, който би следвало да подходи към насилника/ агресора с разбиране. Т.е. да се подходи както към едно страдащо дете, чиито потребности не са задоволени. Като към човек, който е изгубил баланса си. Едно страдащо дете не се нуждае от етични и наставляващи лекции, от наказания, то обикновено е привикнало към тях и те не му въздействат. Едно „агресивно“ дете/ тийнейджър често се нуждае от това да изгради емоционален контакт със стабилен възрастен, който би могъл да му покаже „другата страна на нещата“. Някой, който се опитва да разбере неговото страдание и да му покаже социално приемливия начин да задоволи потребностите си.

Учителят би трябвало да предостави правото на младият човек да бъде агресивен, но да му предостави социално приемливи начини за това. В нашата култура често прибягваме до разрешение на проблема тогава, когато той е ескалирал. В кабинета на училищните психолози учениците попадат едва след като са проявили агресията си и последствията от това са налице. Най- добрият вариант на превенция е когато по проблема за агресията и тормоза в училище започва да се работи още от първи клас, като се обхванат най- малките ученици. Добре е в класовете в началното училище, прогимназиалното и дори в гимназиите да се организират тренинги за самопознание и формиране на личностни и социални умения. Работата с началния курс е безценна- проблемът се „тушира“ в зародиш, децата формират уменията именно тогава, когато е времето за това. По- лесно и запазващо се в годините е формирането на умения, отколкото тяхната корекция на по-късна възраст.

Полезни съвети

Кажете, че агресията непременно е нещо лошо. Покажете, че в някои случаи тя има своята защитна функция. Когато се усетите, че е гневно или проявява агресия към играчките си, поговорете с него и му помогнете да изрази вербално своите емоции. Децата често не знаят как да споделят потребностите си. Нормално е хлапетата постоянно да искат нещо. Поощрявайте онези изяви на желание, в които детето използва усмивка, любезен въпрос и молба, и порицавайте остро тропането, тръшкането, ритането и високия тон. Когато се случи детето да постъпи лошо спрямо вас или свой връстник, не бързайте да го наказвате, а спокойно му обяснете до какво е довела неговата постъпка. Проследете ясно логиката на човешкото поведение и го научете да анализира причините и последствията. Дайте му време! Когато искате нещо от детето си, бъдете ясни и конкретни. Никога не си позволявайте лаконични или саркастични изказвания. Те объркват малчуганите и засилват чувството им за несигурност. Ако с партньора си имате разногласия по какъвто и да е повод, не ги обсъждайте на висок тон пред детето си. Изчакайте момент, в който ще бъдете сами.

Помолете всички, които се грижат за детето, да спазват едни и същи правила на възпитание. Нека да не се получава: при мама не може, но при баба е позволено.

Ако усещате, че не можете да се справите сами, задължително потърсете помощ от специалист - психолог или психотерапевт.

ПОМОЩНА ЛИТЕРАТУРА:

1).Бояджиева, Н., Митева, П. (2008). Гняв и агресивно поведение при децата. Превенция. Технологии. Методи за справяне. София. Издателство „М-8-М”;

2).Стаматов, Р. (2008). Детската агресия. Пловдив. Издателска къща „Хермес”;

3).Янкулова-Цветкова, Й. (2006). Модерни аспекти на психологията на образованието, София, изд. Пропелер

II. УЧИЛИЩНА ТРЕВОЖНОСТ

Училищната тревожност е често срещан проблем. Той привлича особено внимание, тъй като най-характерният признак, който го отличава, е училищната дезадаптация на детето и отрицателното влияние върху всички сфери на жизнената му дейност: не само върху учебния процес, но и върху общуването, в това число и извън пределите на училище, върху здравето и емоционално-психичното функциониране и благополучие. Този проблем се усложнява и поради факта, че твърде често в практиката на училищния живот децата с изразена тревожност се считат за „най-удобни” за учителите и родителите: те винаги подготвят уроците си, стремят се да изпълнят всички изисквания на учителите, не нарушават правилата на поведение в училище. От друга страна – това не е единствената форма на проява на висока училищна тревожност; често това е проблемът и на „най-трудните” деца, които се оценяват от учителите и от своите родители като „неуправляеми”, „невнимателни”, „невъзпитани, „нагли”. Това разнообразие от проявления на училищната тревожност е обусловено от нееднородността на причините, които водят до училищна дезадаптация. Едновременно с това, въпреки очевидните различия на поведенческите прояви, в тяхната основа лежи общ синдром – училищна тревожност, която невинаги може да бъде разпозната.

Понятието училищна тревожност е доста обширно и включва различни аспекти на устойчиво училищно емоционално неблагополучие. Това състояние се изразява във вълнение, завишено безпокойство в училищни ситуации, в клас, в очакване на лошо отношение към себе си, на отрицателна оценка от страна на учителите и съучениците. Детето има усещането за собствена неадекватност и непълноценност, не е уверено в правилността на своето поведение, на своите решения.

Най-общо определено училищната тревожност е резултат от взаимодействието на личността със ситуацията. Това е специфичен вид тревожност, характерен за определен вид ситуации на взаимодействие на детето с различни компоненти на училищната образователна среда. Чувството на тревога в училищна възраст е неизбежно, тъй като познанието винаги се съпровожда от него. Познанието е среща с нещо ново, а всичко ново крие в себе си обезпокояваща човека неопределеност. Да се отстрани тази тревога би означавало да се нивелират трудностите на познанието, които от друга страна са необходимо условие за успешно усвояване на знания. Затова трябва да се има предвид, че оптималното обучение в училище е възможно в условията на преживяване на тревога във връзка със събитията от училищния живот, но интензивността на това преживяване не трябва да превишава индивидуалната за всяко дете „критична точка”, след която тревожността започва да оказва дезорганизиращо, а не мобилизиращо влияние върху него.

Съществуват няколко вида фактори, които обуславят формирането и закрепването на училищната тревожност:

· Учебно претоварване;

· Неспособност на ученика да се справи с училищната програма;

· Неадекватни очаквания от страна на родителите;

· Неблагоприятни отношения с педагозите;

· Редовно повтарящи се оценъчно-изпитни ситуации;

· Смяна на училището или не приемане на ученика от страна на класа.

Неадекватните очаквания от страна на родителите са характерна причина за пораждането на вътрешен конфликт у детето, който от своя страна формира тревожност. В контекста на проблема за училищната тревожност това са преди всичко очаквания, свързани с успеваемостта в училище. Колкото повече родителите се вълнуват от високите резултати, които според тях трябва да постигне тяхното дете, толкова в по-висока степен у детето е изразена тревожността.

Училищната тревожност би могла да се проявява в поведението на ученика по най-различни начини, криейки се зад други проблеми.

Основни диагностични признаци на училищната тревожност са пасивност в часовете, скованост при отговорите, смущаване при най-малки забележки от страна на учителя. Като правило тревожното дете не може да намери с какво да се занимава, обича да се намира сред други деца, но без да влиза с тях в тесни контакти. Обикновено във връзка с прекомерното емоционално натоварване детето то може да започне по-често да боледува, занижава се съпротивляемостта му към соматични заболявания. Често у него възниква нежелание да ходи на училище поради недостатъчна училищна мотивация, което е свидетелство за това, че детето се чувства дискомфортно в училищна среда.

Противоположна форма на проява на училищна тревожност е прекалената старателност при изпълняване на поставените задачи. Разсеяността или занижената концентрация по време на час също би могла да бъде признак за наличие на училищна тревожност. Особено внимание заслужава такъв вид проява на училищна тревожност като загубата на контрол над физиологичните функции в стресови ситуации: детето може силно да се изчервява или да пребледнява по време на изпитване, да усеща треперене на коленете, спазми в стомаха.

Могат да бъдат определени следните основни типове тревожни деца:

-„Невротици”: това са деца със соматични прояви (тикове, нереза, заекване и т.н.). Тази е най-сложната категория от гледна точка на работа в училище, тъй като проблематиката излиза отвъд чисто психологическите рамки.

-„Невъздържани”: това са много активни, емоционално възбудими деца с дълбоко скрити страхове. Поначало те полагат усилия да участват в учебния процес и да се представят добре в училище, но не им се получава. Тогава стават нарушители на дисциплината. Могат да изберат ролята на посмешището на класа, тъй като изпитват страх да не би в действителност да станат такива поради своята неуспешност. Създава се усещането, че чрез завишената си активност те се опитват да заглушат своите страхове. При тях са възможни леки когнитивни нарушения, които пречат на успешното учене (проблеми с вниманието, концентрацията, паметта).

-„Срамежливи”: Обикновено това са тихи, обаятелни деца. Те се притесняват да бъдат изпитвани пред класната дъска, не вдигат ръка за участие, не проявяват инициатива, не влизат в контакти със съучениците си, много са старателни и прилежни в ученето и подготовката за училище. Притесняват се да задават въпроси на учителя, страхуват се, ако той повиши глас (без значение дали това се случва заради тях). Дълбоко преживяват, ако не се справят с нещо, често плачат дори и заради дребни неприятности. Стараят се да заличат грешките си и обикновено не се успокояват, докато не направят всичко така, както се изисква от тях. Необходимо е възрастните да им оказват подкрепа и в случаи на затруднения да им предлагат изход от създалата се ситуация, признавайки на детето правото на грешки, както и повече да ги хвалят.

-„Затворени”: мрачни, неприветливи деца. Не реагират на критика, не влизат в контакти с възрастните, избягват шумните игри, обикновено седят далеч от другите. Те биха могли да имат проблеми с ученето, тъй като не се интересуват от нищо и не се включват в нищо. Оставят усещането, че очакват постоянно и всички да им навредят.

Полезни съвети: По-често се усмихвайте

Тревожността може да се прояви под различни форми и с различна интензивност на преживяването. Тя може да варира по сила от обикновен пристъп на безпокойство до истински пристъп на паника.

Тревожните разстройства се отличават от тревогата пред ежедневните предизвикателства по това, че включват тревожност, която е по-интензивна (напр. пристъпи на паника), по-продължителна (продължава с месеци) или води до фобии, които възпрепятстват нормалното живеене.

Когато тревожността възниква в отговор на определена ситуация, говорим за ситуационна тревожност. Тя е прекомерно силна и нереалистична в сравнение с обикновеното изпитване на страх от дадена ситуация. Когато тревожността се разрасне толкова, че вече отбягвате местата и ситуациите, които я провокират, говорим за фобийна тревожност.

Паническите атаки са внезапен пристъп на тревожност, съпътствани от четири или повече от следните симптоми:

Сърцебиене – препускащо сърце или ускорен пулс

По-леко или по-силно треперене

Недостиг на въздух или чувство за задушаване

Потене

Гадене и стомашен дискомфорт

Изтръпване или скованост в ръцете, стъпалата, лицето, устата

Дезориентация

Световъртеж или нестабилност, премаляване

Чувство за откъснатост или отделеност от себе си

Горещи вълни или втрисане

Болка или дискомфорт в гърдите

Страх, че умираш

Страх, че полудяваш и губиш контрол

Паническо разстройство се диагностицира при наличие на два или повече пристъпа на паника и когато поне един от тези пристъпи е последван от продължаваща (поне) един месец постоянна тревога да не получите нов пристъп на паника или се безпокоите от евентуалните последствия да не получите нов пристъп на паника.

Пристъпите на паника възникват внезапно и спонтанно, без никаква видима причина. След първия пристъп е възможно да последват серия от пристъпи. В други случаи е възможно това да се случи отново след месеци или никога повече да не се случи. И в трите случая съществува тенденция към развиване на страх от нов пристъп, който става водещ и определящ поведението на страдащия от панически атаки.

Причините за паническото разстройство включват характерова предиспозиция, наследственост, фактори на средата и стрес. Често внезапна загуба на близък или съществени промени в живота могат да провокират начало на панически атаки.

Генерализирана тревожност се характеризира с постоянна тревожност, която продължава поне шест месеца, но не е съпроводена от пристъпи на паника, фобии или мании. Тревожността и безпокойството обикновено са фокусирани върху една или няколко области на живота – финанси, връзки, здраве, работа, училище, др.

Генерализираната тревожност е свързана с една наличието на поне три от следните шест симптома, като някои симптоми присъстват през повечето дни от шестмесечния период:

Безпокойство, усещане за напрежение

Лесна умора

Трудност при съсредоточаване

Раздразнителност

Проблеми със съня

Мускулно напрежение

Тревожността може да се повишава при всяка стресираща ситуация:

- Безпокойството е твърде често, през повечето дни от седмицата;

- Налице са проблеми със съня през нощта или сънливост през деня;

- Наблюдава се безпокойство или умора след сън;

- Затруднена концентрация;

- Раздразнителност;

И въпреки че момичетата са по-склонни да изразят безпокойството си, при момчетата споделянето е доста по-трудно. Агресивно поведение, може да се прояви под формата на хиперактивност, както и да повлияе на концентрацията и вниманието.

При навлизането в пубертета, за тийнейджърите вероятността да развият тревожност се увеличава. Например социалната тревожност често започва около 13-годишна възраст. До 25,1% от юношите на възраст между 13 и 18 години могат да бъдат засегнати от тревожно състояние. По-големите деца или тийнейджъри понякога могат да развият безпокойство, свързано с храната, което може да доведе до хранително разстройство. Изследванията показват, че до 91% от девойките са се опитали да контролират теглото си с глад или ограничаване на храната. Междувременно около 40% от девойките в пубертета показват признаци на хранително разстройство. Някои изследвания показват, че напоследък хранителните разстройства и при момчетата също започват да зачестяват. Хранителните разстройства, свързани с тревожността, могат да се развият както самостоятелно, така и в комбинация с други състояния, свързани с безпокойството.

Експертите не знаят точно какво причинява тревожни разстройства. Няколко неща като че ли играят роля, включително генетика, мозъчна биохимия, стресови ситуации в живота и заучено поведение. Една от причините за това често са събитията, които се случват в живота. Те могат да определят сцената за тревожни разстройства в детството или по-късно в живота. Загубата (като смъртта на близък човек или развода на родителите) и големите преходи в живота (като преместване в нов град) са често срещани причини, история на някаква злоупотреба от страна на родителите, например зависимост към алкохол, наркотици, секс, хазарт и т.н. също са по-уязвими към тревожност.

Как може да се помогнете?

Най-добрият начин да се помогнете е да го подкрепим да говорим за проблема по ненатрапчив начин. Да разговаряме открито за симптомите и наистина трябва да се опитаме да разберем как те се проявяват в ежедневието му. Да говорим с другите възрастни, които участват в живота на детето или ученика, като учители и треньори.

Трябва да бъдем търпеливи и положително настроени, докато се посещава психолог или терапевт и те откриват нови начини за справяне, защото това е процес и изисква време.

Друга форма на тревожност са паническите атаки. Симптоми:

Тревожност за нещо;

Чувство, че нещо лошо има да се случи;

Желание за бягство (свързано с прилив на адреналин);

Чувство че губиш контрол, полудяваш, губиш разсъдъка си;

Чувство че умираш или получаваш инфаркт;

Чувство за нереалност (деперсонализация);

Промени в сърдечната дейност или пулса - ускорен сърдечен ритъм;

Промени в дишането - недостиг на въздух, задух, ускорено дишане;

Гръдна болка, дискомфорт, чувство на тежест в гърдите;

Замаяност, чувство за припадане (поради ниското кръвно налягане);

Гадене/стомашни проблеми, Изтръпване/втрисане/потене;

Изтръпване (Вкочаняване) на крайниците, корема, врата и челюстта;

При вкочанена челюст не можете да казвате "р";

Студени крайници, рязко изтръпване, треперене на краката вечер при лягане;

Болки при местата, които са вкочанени (Възстановяване от прилива на адреналин);

Липса на апетит;

Слабост в краката;

Топли вълни;

Мускулни схващания (стегнатост в мускулите);

Киселини и повдигане (много рядко повръщане);

"Буца" в гърлото;

Странен вкус и мирис в устата;

Паническите атаки имат внезапно начало, обикновено достигат пик към 10-та минута и приключват за около 30 мин, но могат да бъдат и по-кратки (15 сек) или циклични, понякога продължаващи с часове.

Единична паническа атака не означава задължително паническо разстройство, но често след като е възникнала такава, се изпада в порочен кръг и страхът от паническа атака води до нарастващо безпокойство. В някои от случаите се развива агора фобия и хората започват да избягват места или събития, които предизвикват паническа атака. Панически атаки възникват при поне 10% от възрастните годишно, 2-3 пъти по-често при жените. При 2 до 3% от засегнатите се развива паническо разстройство.

Хипнотерапията е изключително ефективен метод за намаляване на честотата и силата на паническите атаки и за трайното им премахване

Начини за справяне с паническите атаки

Психотерапията е един от най-известните начини за справяне. Добре е хубаво да проучите терапевта си, за да сте сигурни, че ще има ефект. Също така има много упражнения за успокояване. Примери за някои от тях:

-"Руско" упражнение: Поемете дълбоко дъх като се вдигате краката си на пръсти и ръцете се във въздуха. После рязко се спускате на долу. Някои хора го наричат "Заземяване". Целта е да се осъзнаете и да си върнете контрола над мислите.

- Коремно дишане: Както се вижда от името му при него се диша с корема, и то бавно, като седнете или легнете с лице нагоре и се отпуснете. Ако не можете да дишате с корем се старайте да дишате дълбоко. Целта е да възстановите контрола над дишането и баланса на кислород (когато сте задъхани поемате прекалено много кислород и това ви замайва).

-"Бръмченето на пчелата": Запушвате ушите си, докосвате езика си с небцето и със затворена уста издавате звука "м" продължително. Това създава вибрации, които успокояват.

Тест за самооценка на проявите на тревожността

За да разберете по-добре Вашите чувства и начина, по който реагирате в различни ситуации, моля, отговорете на следните въпроси с „Да“ или „Не“.

1	Случвало ли Ви се е да се вълнувате от някакви мисли и да не можете да седите спокойно?
2	Безпокои ли Ви някаква „неспокойна мисъл“, която непрекъснато се върти в главата Ви?
3	Бързо ли може да бъдете разубедени?
4	Смятате ли, че на Вашата дума може да се вярва?
5	Можете ли да забравите за задълженията си и да отидете да се веселите в приятна компания?
6	Случвало ли Ви се е често да сте взели решение твърде късно?
7	Смятате ли, че Вашата работа е част от ежедневието Ви?
8	Обичате ли работа, която изисква силно съсредоточаване на вниманието?
9	Обичате ли да водите разговори за миналото си?
10	Трудно ли Ви е да забравите за задълженията си и за всичко останало на оживено място?
11	Преследват ли Ви понякога мисли и образи, така че да не можете да спите?
12	Когато сте зает/а със своята основна работа, интересувате ли се от работата на своите близки?
13	Често ли се случва да искате да останете сам/а?
14	Смятате ли се за щастлив човек?
15	Смущавате ли се в присъствието на другия пол?
16	Безпокои ли Ви чувството за вина?
17	Закъснявали ли сте някога за занятия, за работа или за среща?
18	Трудно ли Ви е да превключвате от една работа на друга?
19	Често ли се чувствате самотен/а?
20	Много ли време прекарвате в спомени за по-добри времена от миналото Ви?
21	Предпочитате ли да останете незабелязан/а на гости?
22	Вярно ли е, че е трудно да Ви обидят?
23	Често ли се чувствате неудовлетворен/а?
24	Склонни ли сте да доведете докрай дадена работа, дори да Ви предстои друга, по-интересна?
25	Имате ли чувството, че Вашата работа е всичко в живота за Вас?
26	Трудно ли Ви е да се откажете от навици и привички, които са Ви по душа?
27	Обичате ли да размишлявате по миналото си?
28	Смятате ли се за щастлив човек, на когото в живота всичко лесно се отдава?
29	Лесно ли е да Ви засегнат или обидят по различни поводи?
30	Склонни ли сте за бързи и решителни действия?
31	Винаги ли смятате, че бихте постъпили по друг начин, след като вече сте постъпили иначе?
32	Лесно ли преминавате от една работа на друга?
33	Имате ли понякога усещането за самота?
34	Понякога работите ли така, като че ли от това зависи Вашият живот?
35	Можете ли бързо да прекъснете започнатата работа и веднага да пристъпите към изпълнение на друга?

Екстроверсията предполага откритост, насоченост към другите и установяване на контакти с лекота и се проявява в оптимистични житейски нагласи към другите и към самия себе си.

Ригидността е липса на гъвкавост при вземане на решения, при пренасочване на хода на мислите, при промяна в намеренията и начините на поведение съобразно ситуацията.

Тревожност:

1 точка за отговори „ ДА“ на въпроси 1, 2, 4, 10, 11, 16, 23, 25, 29, 31, 34

и за отговор „НЕ“ на въпроси 5, 7, 14, 15, 17, 22, 28.

При тревожните лица сумата е над 9 т.

Високата тревожност може да пречи на трудовото изпълнение и да води до по-голям стрес в работата.

Екстроверсия:

1 точка за отговори „ ДА“ на въпроси 6, 8, 9, 13, 19, 20, 21, 27, 33

и за отговор „ НЕ“ на въпрос 30.

Ако резултатът е над 5 точки, Вие сте интровертен тип.

Това означава, че ще сте чувствате добре в работа, при която няма много възможности за контакти, общуване и взаимодействие с други хора.

Ако резултатът е под 5 точки, Вие сте екстроверт.

Работата, свързана с хора, с общуване и със създаване на нови контакти, в значителна степен е подходяща за Вас.

Ригидност:

1 точка за отговори „ДА“ на въпроси 18, 24, 26

и за отговори „ НЕ“ на въпроси 3, 12, 32, 35.

При ригидните индивиди сумата е над или равна на 4,

а при гъвкавите – по-малко или равно на 3.

Ако сте ригиден тип, за Вас са подходящи длъжности, които предлагат ясни и точни изисквания и правила и не изискват промяна в поведението или начините на реагиране.

Ако сте гъвкав тип, Вие може да се справите с предизвикател-ни и нови ситуации, за които няма ясни предписания относно Вашето поведение и начини на реагиране. Вие можете да реагирате съобразно обстоятелствата и да проявите гъвкавост и находчивост при решаване на проблеми и справяне с критични ситуации.

Скала на тревогата

Предлагат Ви се 60 твърдения, които трябва да приемете (с „ДА“) или да отхвърлите (с „НЕ“)

1	Мога да работя продължително, без да се уморя.
2	Винаги изпълнявам обещанията си, без да се съобразявам дали това ми е удобно.
3	Обикновено ръцете и краката ми са топли.
4	Рядко имам главоболие.
5	Уверен съм в силите си.
6	Очакването ме изнервя.
7	Понякога ми се струва, че за нищо не ме бива.
8	Обикновено се чувствам напълно щастлив.
9	Не мога да се съсредоточа само върху едно нещо.
10	В детството си винаги незабавно и безропотно съм изпълнявал всичко, което са ми поръчвали
11	Един път месечно или по-често имам проблеми със стомаха.
12	Често се улавям да мисля, че нещо ме тревожи.
13	Мисля, че не съм по-нервен от останалите хора.
14	Не съм много срамежлив.
15	Животът за мене почти винаги е свързан с голямо напрежение.
16	Понякога се случва да говоря за неща, от които не разбирам.
17	Изчервявам се не по-често от другите.
18	Често се ядосвам за глупости.
19	Рядко получавам сърцебиене или се запъхтявам.
20	Не всички хора, които познавам, ми харесват.
21	Не мога да заспя, ако нещо ме тревожи.
22	Обикновено съм спокоен и трудно мога да бъда изваден от равновесие.
23	Често през нощта ме мъчат кошмари.
24	Склонен съм да приемам всичко на сериозно.
25	Когато нервнича, започвам силно да се потя.
26	Спя неспокойно и често се събуждам.
27	Когато играя на нещо, предпочитам по-скоро да печеля, отколкото да губя.
28	По-чувствителен съм от много други хора.
29	Понякога нескромните шеги и майтапи ме развеселяват.
30	Бих желал да бъда също така доволен от живота, както вероятно са доволни другите.
31	Стомахът ми силно ме безпокои.
32	Постоянно мисля за своите материални и служебни дела.
33	Нащрек съм по отношение на някои хора, макар да зная, че не могат да ми навредят.
34	Понякога ми се струва, че пред мен има планина от трудности, която не мога да преодолея.
35	Лесно се обърквам.
36	От време на време нервната ми система толкова се възбужда, че не мога да заспя.
37	Предпочитам да избягвам конфликтите и проблематичните ситуации.
38	Имам пристъпи на гадене и повръщане.
39	Никога не съм закъснявал за срещи или за работа.
40	Понякога определено се чувствам безполезен.
41	Понякога ми се иска да се наругая.
42	Почти винаги се тревожа за нещо или за някого.
43	Безпокоят ме възможните неуспехи.
44	Често се притеснявам, че още миг и ще се изчервя.
45	Често ме обхваща отчаяние.
46	Аз съм нервен и лесно избухлив човек.
47	Често забелязвам, че ръцете ми треперят, когато се опитвам да направя нещо.
48	Почти винаги съм гладен.
49	Не ми достига увереност в себе си.
50	Лесно се потя дори и в хладни дни.
51	Често си мечтая за такива неща, за които е по-добре да не раз-казвам на другите.
52	Много рядко ме боли стомах.
53	Смятам, че ми е много трудно да се съсредоточа върху някоя задача или работа.
54	Имам периоди на толкова силно безпокойство, че не ме свърта на едно място.
55	Отговарям на писмата веднага след като ги прочета.
56	Лесно се разстройвам.
57	Практически никога не се изчервявам.
58	Имам много по-малко опасения и страхове, отколкото приятелите и познатите ми.
59	Случва се да отложа за утре онова, което трябва да свърша днес.
60	Обикновено работя с голямо напрежение.